„Анета е усмихната, дружелюбна и контактна. Често повтаря думи, които е чула (ехолалична реч). Храни се с пасирана храна от персонала. Не позволява да се докосва дясната й ръка. Реагира с неодобрение на образа си в огледалото – „удря го“.

Това е част от описанието на Анета при преместването й от Дом за деца с умствена изостаналост в Центъра за настаняване от семеен тип. Трудно можеш да разпознаеш в това описание момичето с шарена диадема в буйната коса, което преди няколко седмици за първи път е посетило близкия магазин, за да си избере и закупи само бельото, от което има нужда. Кой би си помислил, че да си избереш чорапи в кварталния магазин може да е такова събитие за двадесет годишен човек. А за Анета това е преживяване, сравнимо с покоряването на Еверест. Всъщност, тя всеки ден преодолява препятствия, нетърпелива да навакса пропуснатото. Следващият връх за покоряване е инвалидната количка, за нея тя е била стол, на който е прекарвала цялото си време, седейки на едно място. Днес тя вече може да управлява количката си сама и това и дава възможност да отиде на желаното от нея място.

Следващото предизвикателство е пасираната храна, давана й от персонала. И тук има с какво да се похвали, тя вече се храни самостоятелно, а храната и не се пасира. С радост научаваме, че вече позволява да я докосват и за разлика от преди се радва на образа си в огледалото – „милва го“ със звуци „Оо-оо“. Последното и постижение ни хвана неподготвени, знаехме, че вече знае и използва все повече думи, доказвайки, че не просто повтаря чути думи, а разпознава значението им и ги използва на място, но когато влязохме в центъра и тя запя „Лиляно, моме“, очите на всички се насълзиха. Гледайки Анета се замислих, а какви препятствия преодолях аз днес?