„Такова дете изисква много грижи“ са едни от първите думи, които майката на Теди чува след раждането на нейното дете, диагностицирано със Синдром на Даун. В родилното отделение акушерките оплакват майката и я съветват да остави бебето в дом, тъй като „там ще се грижат добре за него, защото знаят как“. Водени от любовта си към детето и с огромна болка, семейство Петрови взима най-трудното решение в живота си, защото им е казано, че няма да се справят с отглеждането на Теди. 

Така детето бива настанено в ДМСГД, а месец по-късно по предложение на социален работник, семейството подписва и документ за пълното осиновяване на Теди, с надеждата рожбата им да намери своя късмет в чужбина.
Бабата на Теди не издържа да гледа как семейството на дъщеря й се разпада от мъка и тогава до нас достига трагедията на семейство Петрови.

Координаторът на НДД за областта се среща с майката на Теди и й разказва подробно за увреждането на детенцето й, за неговите права и за възможностите Теди да бъде отгеждан от семейството си с постоянната подкрепа на НДД. „Ако някой ми беше казал всичко това в болницата, никога нямаше да изоставя детето си“, възкликва майката в края на разговора.

Седмици по-късно семейство Петрови подава нов вид документи в отдел закрила на детето и въпреки недоверието на социалните работници към намеренията на семейството, шест месеца след своето раждане, Теди е за първи път у дома, а с него са се върнали и надеждата и усмивките.